Дали бе ден, дали не бе ти в плен на миналото? Дали не страдаше заради бъдеще, очаквано? Страданието на никому не е чуждо. Но нашето виждане за страданието, не е това което е то. Родени сме плачейки. Защо виждаме страданието само като нещо грешно? Нещо като наказание? Защо не благословия?
Знаете ли че има хора който се притесняват и са нервни когато всичко им е окей? Защото знаят, че след всяко затишие идва буря. След всяко щастие е време за страдание. Какво можем да кажем за тези хора, че са щастливи когато страдат, защото знаят че ги чака светлината? Разбира се, тези хора са малцина.
Повечето хора не извличат достатъчно от страданието. Те го изпитват по-дълго от колкото трябва. Болката има за цел да ни покаже, че е време за промяна. Колкото по-дълго отлагаме тази промяна, толкова по-дълго ще страдаме. Каква промяна се питате вие?
Промяна на гледната точка може би, ако болката е само в нашата измислена среда на въображението. Много хора биват подлъгани от една мисъл и скачат веднага на друга. Създават въображаеми сценарий където всичко тръгва на зле и страдат от неща които въобще не съществуват. Толкова много се вглъбяват в тази фалшива реалност, че чувстват болката си, все едно ги е пробола в сърцето. Почват да си мислят и да търсят връзката на измислицата с реалността. Така се оплитат в собственото си въображение.
Все пак има и болка, която е породена от реални събития. Тя ни позволява право на избор, избор да бягаш или да се впуснеш в битката със страданието и да направиш нещо по въпроса. Бягането от реалността, довежда само до повече болка и до евентуален сблъсък лице в лице с нея. Колкото повече бягате, толкова повече се доближавате до нея и увеличавате тежестта й. Прибягваме и до наркотици. По-добре зарежете наркотиците, които ви помагат да избягате от реалността и се справете с нея (под наркотици визирам и алкохола и цигарите те също спадат в тази категория според мен). Умело крием страданието от другите, но от себе си няма как да я скрием, тя ни застига, да избягаш от самият себе си е нещо невъзможно.
Друг вид болка бих рекъл, че е кармичната. Това е когато, са се насъбрали лошите ви деяния и просто е време за отплата за това, че сте били груб. Всяко зло трябва да се изкупи с доза страдание. Когато се насъбере доста, то е по-вкусно, за самата вселена и ви връща всичко наведнъж в стремежът си да ви завърти живота в другата по-красива, смислена и любяща се посока.
Страданието се опитва да ви помогне. То се опитва да ви каже някой истини, ако преди не сте ги приели от хората, то ще ги приемете от самият свой опит. Това е когато ви предупредят за нещо, но вие напук го направите и си патите от това ваше безумие и липса на разсъдък.
Мисля ли че страданието е задължително на всяка цена?
Не! Страданието е последният ни начин да спасим положението. Ако не оценим живота още в началото, то самото страдание, което ще ни настигне някога в нашият живот, ще ни накара да го оценим. Може би ще бъде твърде късно, но ще направим някаква равносметка. Всяка една година от живота ни си има своят чар и можем, дори и късно осъзнавайки го, да създадем смисъла на живота си и все пак да не живеем напразно.
Ако се стигне до страдание и не оценим живота в началото, то смисъла на самото страдание, ще ни докара смисъла на живота. Всичко се преосмисля, когато си безнадеждно паднал на земята, молейки се всичко това да приключи. Тогава животът ти просто се променя, използваме злото на самата болка да я изцедим и да докараме нещо хубаво от нея.
Болката е начин за самоусъвършенстване, то е последният тласък на промяната, а с това число и усъвършенстването. Ако ние не искаме да ставаме все по-добри, то самата вселена ще ни накара, да спрем да търсим баланса, защото той не съществува. Самата мисъл за баланс е сама по себе си само на теория и се постига единствено когато умрем . Балансът означава смърт, защото нищо не се случва. Страданието и щастието са двата механизма за подобрение. Първо страдаме, после се възнаграждаваме с доза щастие и след това наученият урок прилагаме в следващото страдание и така до безкрай. Докато не стигнем теоретичната перфектност и спрем да вървим напред, а с това и да живеем.
Можем да предизвикаме страданието и дискомфорта, и да се подобрим с по-бързи темпове. Това се случва, когато вместо да чакаме живота да се случи, ние го предизвикваме. Играем си със двата механизма и постигаме едно по-добро аз.
Благодаря за отделеното време!
<3
Последвайте ме във Facebook:
Можете да ме подкрепите с Patreon като станете мой патрон:
Коментари
Публикуване на коментар